Посрещам поредния изгрев, който е толкова изящен. Всеки изгрев е различен – с нова цветова гама, величествен предвестник на новия ден и новия живот. Гледам го за пореден път, замълчан, взирайки се в изящните преливащи цветове и голямата оранжево-червена окръжност, опитвайки се да видя отвъд хоризонта. Зная, че това не е всичко, което виждам, и че може би всичко е сън, от който не съм се събудил. Но някой друг вижда ли това, което виждам аз?! Надявам се, че не съм единственият.
Всеки изгрев е нов живот, всеки лъч е ново начало. Всеки ден носи възможността да изпитаме невероятна радост и да усетим любовта. Може да няма утре, но нека знаем, че днес сме живели! Колко простичко би било, ако всички разберем, че животът не е само това, което ни представят медиите, дори и историята – те са лъжливи. Ще успеем ли да проумеем истината, или ще я отхвърлим, защото сме свикнали да сънуваме онзи сън, който винаги са ни представяли за действителност?
Отвъд хоризонта има нещо по-голямо от нас. Нещо обвито в безгранична любов и благодарност. Думите „благодарност“ и „любов“, изкривени до неузнаваемост през хилядолетията, са използвани, за да ни манипулират, да ни направят роби на собственото ни съзнание. Загубили сме способността да бъдем свободни.
Любовта – тази дума, която често се използва в поп музиката, филмите, книгите – ни кара да търсим някого, когото да обичаме, и после да го мразим, ако ни е наранил. Но как може да обичаме някого, ако не обичаме себе си?!
Слънцето се издига по-високо, червените и оранжевите оттенъци отстъпват място на синьото небе, което ни напомня за свободата и способността да летим. Колко много надежда има във всеки нов ден! Колко неща можем да направим, и в края на деня да знаем, че сме били живи. Но не, ние спим – спим онзи сън, който с годините е преминал в транс. Нашите сънища са по-реални от този псевдо-реален свят, в който работим за прехраната си, за да си купим поредната модерна електроника или дрехи. Плащаме данъците и сметките си. В кое от това има смисъл?
Дали ще умра днес, или не – ако осъзная, че никога не съм живял, каква е разликата?
Ден след ден, изгрев след изгрев, мислите нахлуват в главата ми, и не спирам да си задавам въпроси. Какво се крие зад този хоризонт? Какво не сме способни да видим, защото носим тъмните очила, които ни пречупват реалността, така че тя да изглежда като нощ, вместо ден?
Усещам как сърцето ми бие, обезумяло, причинявайки ми болка. Опитва се да ми каже нещо – нещо, което може би вече знам, но не мога да приема. Какво се случва? Това ли е реалността? Докато не скоча в заешката дупка, няма как да разбера. Но оттам няма връщане назад. Готов ли съм да се гмурна?
Гледайки поредния изгрев, реших да скоча в дупката, без значение колко е дълбока. Започнах да падам с голяма скорост надолу, все по-дълбоко. Не бях очаквал, че е толкова дълбока. Падах и падах… и започнах да виждам картини, неща, за които не бях подозирал.
Колко неща съм пропуснал, докато съм бил в този транс, завладян от материалното, лъган от онези, които управляват света чрез телевизия, радио, войни и банки. Кои сме всъщност? Имаше ли наистина еволюция, или сме свидетели на прогресивна деградация? Хората не са произлезли от маймуните – по-скоро сме станали маймуни.
Дали въобще сме от тази планета? Знаем ли кои са истинските земляни? Или сме извънземни раси, смесени с местните? Колко трудно е да приемем, че не сме оттук. Мозъкът ни го отхвърля, обвива се в болка, защото дори мисълта за това е непоносима. Истината е болезнена, повече отколкото можем да си представим.
А ти? Кое хапче ще избереш – синьото или червеното?