Събуждам се от силен шум. Шум, като от избухване на хиляди фойерверки едновременно. Още неуспял да осъзная какво се случва, забелязвам ярки светлини. Бързо се надигам и поглеждам през прозореца. Видях как от небето се сипят огнени кълба, които се удрят с всичка сила в земята. О, ужас, това ли е краят на света?
Останах загледан и затаил дъх. Това ли е краят или началото на нов живот? Картината беше едновременно жестока и красива. До този момент не осъзнавах колко крехко е всичко около нас и как се разпилява за секунди. Огнените кълба падаха като яростна градушка, а когато докосваха земята, от тях се разхвърчаха огромни светлини, които не пощадяваха нищо. Не знам колко време стоях, гледайки тази картина, без да предприема нещо. Имаше ли смисъл да бягам? А и къде бих могъл да отида?
Спокойно чаках краят. Загледан в невероятната феерия от светлини и пламъци, се питах: Какво губя и какво печеля? Как бих спрял стихията и гнева на природата? Хиляди години сме били като паразити за планетата, унищожавайки всичко до което се докоснем. Нанесохме болка на хора и животни – понякога съзнателно, понякога не. Винаги търсещи оправдания, винаги обвинявайки другите за нашите собствени грехове. И във вечен стремеж към илюзията за щастие, покой, сигурност. Как сме грешили!
Ето, за миг, всичко се рушеше пред очите ми. Мислех си за хората, на които дължах извинение, и тези, на които трябваше да простя. Гръм след гръм, всичко се разпиляваше… Отвсякъде се чуваха викове! Хората бягаха, вкопчени в живота, който им оставаше. И пак, както винаги, мислеха само за себе си. Дори не забелязваха другите около тях – хора, на които можеха да помогнат. Оставаха ги да загинат, без да осъзнават, че следващият миг можеше да ги постави на тяхно място.
Продължавах да наблюдавам тази ужасна, но откриваща истини картина. Животът е толкова крехък, лесно може да бъде загубен, без дори да сме направили нещо значимо. Огнените кълба не спираха – огромни, като капки, разбиващи се в земята. Всичко гореше.
Няколко огнени кълба паднаха наблизо, разрушавайки всичко около мен. Звуковата вълна разби стъклата на малки парчета, а острата миризма на изгоряла плът изпълни въздуха. Смъртта беше толкова близо, но аз бях готов за нея. Целият ми живот минаваше пред очите ми като на кино лента, на бързи обороти. Първата ми глътка въздух, първият лъч светлина, първите стъпки, първата рана и бликащата от нея кръв, първата прегръдка, първата целувка, първата сърдечна болка. Всичко течеше пред мен.
Запитах се – наистина ли израснах? Имаше ли нещо, с което да се гордея? Добрите ми постъпки повече ли бяха от лошите? Колко хора исках да обичам, но никога не им го казах? Погледнах нагоре към огненото небе, а болка прониза сърцето ми. Мислих за хората, които бях наранил, за тези, на които не се бях извинил, и разбрах – животът, който ми бе даден, изчезваше мимолетно. Нямаше време да поправя грешките си.
Всичко беше станало огнено червено. Очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето ми и падаха със сила на земята – последните ми сълзи, последната ми глътка въздух. Силна болка обхвана сърцето ми. Всички мечти, копнежи, смисълът на живота – всичко това вече не съществуваше.
Ами всичко това ще се случи…..и този момент е много близо.Единственото което можем да направим е да се замислим колко пъти сме си спестили думите „Обичам те “ вместо да изливаме гнева и обидните думи без да спестяваме . И колко от времето ни сме изгубили за да нараним или убидим някого…вместо да го споделим с любими хора….А защо ли? Какво ни донесе това?Живота е кратък. Трябва да се научим не просто да съществуваме …. а да изживяваме..
Всичко зависи само от нас самите, и преди да кажем каквото и да било на някого трябва да можем да го кажем на самите нас……иначе ще изчезнем… 🙂